(мисли+думи).чки

Но вие не може да очаквате от мен да прекарам остатъка от живота си, заключен във вашия бюфет, госпожо Рингстрьом. А защо не, господин Руиз, аз ще се грижа за вас, ще ви бърша редовно от прах и ще ви вадя на слънце на терасата за петъчните ни сбирки. От вашето чекмедже ще имате директна връзка към това на господин Хари, стар приятел, който вече от трийсет години обитава чекмеджето под долапа с ликьорите. Ех, да го бяхте видели, когато се отби тук с огромен куфар, който с мъка задърпа нагоре по витата стълба. Точно на втория етаж източният прозорец бълваше утринна светлина, която се запровира през русите му къдри и остана там завинаги пленена, а над тях изгря ореол. Светец е той, светец с куфар! Дори хамстерите престанаха за миг да въртят колелата в клетката си и обелиха кехлибарения си зъб на гризач в миг на удивление. Казвам ви, господин Руиз, има гледки пo стълбищата, които се загнездват в спомените ни и ни превръщат в техни роби. Свободна воля, дрън-дрън, марионетки на спомените си сме, нищо повече. Госпожа Рингстрьом въздъхна тежко, сякаш се отърси от призрак и намести делово очилата си. От неговото обиталище пък води стълба нагоре към долапа с ликьорите и, трябва да призная, не веднъж съм ги излавяла да опразват бутилките. Госпожо Рингстрьом, нима вие държите и други мъже в шкафа си? Това е нелепо, колко са?

Хортензия Рингстрьом притежаваше малък спретнат пансион в Копенхаген. Това беше родната й къща, която тя почти не бе напускала през последните 77 години от 77-годишния си живот, ако не се броят редовните пазарувания, посещенията на фризьорския салон всяка първа сряда от месеца, седем-седмичната обиколка на Мароко в края на 70-те, откъдето се върна с братята близнаци Мустафа и Омар, (те отскоро обитаваха дългото чекмедже с двете сребърни дръжки във формата на треперливи висулки) и гостуването на братовчедката на безименен остров в Северно море. Всъщност, не беше сигурно дали въпросната жена наистина е нейна братовчедка, защото по време на краткия престой домакинята не обели нито дума, но се усмихваше, а в очите й проблясваха спомени така, както светкавици пробождат посивялото небе; спомени, които госпожа Рингстрьом разпозна като общи.

Островът без име е нещо като нашумяла птича метрополия, където прелетните колонии се отбиват по време на годишните си странствания – на есен отскачат до тоалетна, кацат да хапнат и да се поразкършат по пътя си на юг, а на пролет пък обръщат по едно в птичите си барове и се отдават на любов в процепите на скалите, от които се носи оглушително цвърчене. Островът без име е една нацвъкана скална формация с отвесни стени, забити право в гърлото на стоманеното бурно море, повръщащо скариди в мрежите на няколкото престари рибари, които по навик си прекарват деня в морето вместо пред телевизора, а когато някой ги попита няма ли най-после да се пенсионират и да си вдигнат краката на масата с чаша аквавит в ръка и с меката топлина на чугунената печка в гръб, те, потънали в мисли, дълго гледат игривите подскоци на вълните и най-накрая, поклащайки глава с един от тези неопределими жестове, които могат да значат всичко (и да, и не, и не знам, и ще видим, и остави ме да помисля, и забравих си тютюна на верандата, а днес ще вали, и Илона има най-здравите ръце…), не отронват нито дума. Как братовчедката попадна на острова, това не помнеше вече никой. А дали тя някога въобще беше говорила и сега, под влияние на суровия островен климат, бе забравила и последната си дума, също вече никой не помнеше. Единственото сигурно беше, че островът наистина съществува, защото до там може да се стигне с ферибот по редовна морска линия, а щом до някое място се стига с редовен транспорт, то би трябвало да съществува. Освен това на пазара в Копенхаген могат и днес да се купят скариди без име, ловени точно от тези рибари.

Мустафа и Омар имаха засукан мустак и от край време носеха шарени елеци, пропити с миризмата на ориенталско кафе и канела. През 70-те в Мароко, където Хортензия се пошля за кратко заедно с хипитата от последното чекмедже, тя срещна близнаците, които си приличаха като две капки вода. Мустафа беше поет, а Омар – хамал и единствено комбинацията от тях двамата беше приемлива за нея. Тя си ги помъкна към къщи, а те като омагьосани оставиха работата си недовършена и я последваха. Ей така, изневиделица, Омар хвърли чувала на прашния път и не го повдигна повече, Мустафа отпи от чая си и го остави на сребърния поднос, заедно със започнатата си поема: пясъка отвяват ветровете от пустинята, къде ли те ще го изсипят, където луната… Омар мъкна години наред куфарите по витата стълба на пансиона, докато Мустафа забъркваше вълшебни коктейли и омайваше гостите с дългите си шекерени истории. И когато любопитната луна надникнеше през комина на пансиона и хвърлеше няколко лъча, а тлеещата снощна пепел се разгаряше с нов пламък, това бе единствено възможно, защото Мустафа говореше. И езикът му бе един от най-засуканите, затова Хортензия си го прибра в бюфета, а след време, когато Омар остаря и куфарите започнаха неумолимо да натежават, прибра и него и предостави на двамата братя най-просторното чекмедже, като за целта се наложи да изхвърли много финтифлюшки, останали от покойната й баба. Какво пък, помисли си тогава Хортензия, обмисляйки възможните последствия от решението си, нея вече не мога да спася, за жалост тя не надживя бюфета си, но мога да прибера братята, все пак те ми служиха вярно толкова години, как да се разделя с тях все едно са ненужни вещи. После застла дъното на чекмеджето с копринени килимчета, окачи фенер и поостарелите близнаци, загубили вече косите си, но не и мустака си, се шмугнаха доволно в пазвата на бюфета.

Поне веднъж седмично Хортензия ги вадеше и тримата прекарваха заедно дълги нощи с наргиле и покер, както винаги, сякаш нищо не се беше променило, сякаш часовниците бяха обърнали хода си и кокошките отново се бяха свили в яйцата си, сякаш шкафът им бе върнал силите и младостта, както понякога става във филмите или в измислените истории. Но аз ви уверявам, тази история е съвсем истинска. И ако се отбиете в пансиона и чуете монотонното подрънкване от тичащи във въртележката си хамстери, ако миризмата на канела от стария долап загъделичка ноздрите ви, ако зърнете Хари с огрени от слънцето коси да пее с хипитата и видите господин Руиз със свитата в юмрук длан на брадичката да се лута замислено напред-назад в кутията за обувки, може би най-после ще повярвате, че госпожа Хортензия Рингстрьом, една най-обикновена жителка на Копенхаген, носи ключа на безсмъртието на верижка върху изсъхналите си гърди.

В дън горите живеело мърляво и сополиво златно чорапче. На петичката си било скъсано, но пък палчето му блестяло на слънце като ново. Веднъж го срещнал стар, оръфан глиган. Подушил го, побутнал го със зурла и го препикал. И не щеш ли, засияло чорапчето по-ярко и от слънцето по пладне. Бре, вика си глиганът, вълшебник съм. Тропнал с копито и поел по пътя си.

Седнало препиканото на мъхест камък и се замислило – то ли е първоизточникът на всяка скъпоценност, защото е златно или е глиганът, защото му придаде блясък? Глиганът е, решило чорапчето. Доволно и с олекнало сърце отишло и се овъргаляло в калта, да не вземе да го види някой.

Оттогава вманяченият глиган вдигал крак и препикавал каквото срещнел по пътя си. Той не знаел, че чудесата се случват само веднъж в живота.