(мисли+думи).чки

1.
Госпожа Дид плете под есенното слънце мохерни чорапи. Изпод вестника подава рогестата си глава домашната щипалката Мони. Столетница с очила.
2.
Когато хармониката на трамвайните врати захлопна яките метални челюсти в плътна захапка, един зелен шал се размаха на чакащите на спирката. Знаме на усмивките.
3.
Гидо се гизди, защото е гъзар. Избродирана златна коронка на лявата дупна буза.
4.
Преди години динозаврите се заврели в една динамитна пещера да празнуват Нова година. Нищо не гръмнало. Те толкова се забавлявали, че изтъргували с дявола да ги остави завинаги новогодишни пленници. Времето спряло.
5.
В един френски следобед Мосю Мимó, счетоводител в общината, белел ябълка надвесен от терасата на кметството. Циганско лято.
6.
Мартин е пилот. Поля е морячка. Кой е машинист?
7.
Мениджърът Капитан Петков продал вилата и си купил яхта. После продал яхтата, тропнал с крак, тръгнал пак, бре-бре, че голям юнак.
8.
Едно тънко кафене. Толкова тънко, че мързеливият паяк от третото кьоше го заплел в паяжина. Черна паяжина – бяла вдовица.
9.
Овенът Жоро нямал време. Събрал няколко приятелки и им поделил ливадата. После легнал сред четирилистните детелини и се гръмнал за Гергьов ден.
10.
Госпожа Миадзаба сгъва прани чаршафи в жерави.
11.
В края на седмицата едно делнично куче било толкова скапано от работа, че се пльоснало на паважа пред стъклената врата на офиса и се вкаменило.
12.
Баба Бони пече бонбони. Дядо Доди дялка параходи. Леля Лелайна просто ака.
13.
В Корсика има една свиня, която може да говори. Но никога нищо не е казвала, за да не разочарова хората.
14.
Седем ореховки блажено пъчели шупестите си коремчета в дантелената прегръдка на мека салфетка. Едната била канелена и другитe я ненавиждали.

Малина не понася губенето на време. През почивните дни ходи на йога, а след това пече чушки в чушкопека на терасата на Ана в Младост 4 с изглед към Витоша. Ако е есен. И има чушки. През останалата част от годината чушкопекът се използва за приготвяне на екологични кремчета, мехлеми и извлеци за козметичните процедури в салончето с диванчето и котката. Там, където все още разговорите не затихват още дълго след края на работния ден. Веднъж там неочаквано нахлу съседката от горния етаж на кооперацията по чехли и в наръфан пеньоар.

- Знам какви ги вършите, – изломоти тя и се огледа свирепо. – Къде е?

- Кой? – попита озадачената компания, потънала в ароматите на чай и ванилия.

- Иван, моят Иван – изсумтя тя, озъртайки се вече малко несигурно. И избухна в рев.

Батпеп се нацупи на нелепата сцена и с досада за кой ли път констатира, че в компанията на жени все ще се стигне до рев и то задължително тогава, когато човек е жертвал гледането на мача, за да се прави уж на мъж в женска компания.

- Вижте, госпожо, – обърна се се към разплаканата жена Размили, намествайки очилата си – Вие, може би, първо трябва да проверите под леглото, в кухнята, в кръчмата и под колата… може би там някъде се крие и отговорът на въпроса къде е мъжът Ви. А може би и самият Ви съпруг е там, прилежно сгънат между ризите или изпружен с гаечен ключ под автомобила.

- Определено! – отсече Малина и се усмихна с досада.

- Не! Няма да помръдна оттук, докато той не изскочи отнякъде.

- Аре, чупка, ма! – изкрещя нервно Малина, изпъна се като струна и направи един от тези заучени жестове от петъчния сериал. И изведнъж й присветна – съседката с пеньоара просто беше объркала двете измерения – това на телевизора с това на приземния етаж в кооперацията.

- Много красив е десенът на дрехата Ви, госпожо, – замечтано й се усмихна Размисли – откривам известна съвместимост между желанието да откриете загубения си мъж и дрехата, която сте избрала за случая. Това ми напомня за един разказ на перуанеца Хулио Алфонсо Грация де лас Монтаняс Неграс, познат още като Ху – Стъкленото око, който подробно описва дрехите на героините в разказите си, понеже е сляп.

- Ху – Изкормвачът, сори, Размисли, тук бъркаш. Този е Ху-Изкормвачът. Ху – Стъкленото око е от Боливия и е свиреп поет, който се занимава с природата на насилитето и терора, колкото и абсурдно разменени да са имената им - прекъсна я Малина. – Това го знам от една латиноамериканска студентка, която имаше коси до петите и ме молеше да й ги подстрижа, кълнеше ме и призоваваше Богородица на помощ. Аз като видях горкото създание, толкова крехко, а такива тежки плитки влачи след себе си, като предълги заешки уши, взех ножицата и… щрак.

- Малина, не казвай, че при теб е била Косматата Марта! – видимо развълнувана се намеси Размисли.

- Същата. – отвърна Малина и критично заоглежда маникюра си.

- Ужас! Видя ли какво стана?

- Видях. – отвърна Малина безучстно.

- А, ако позволите, аз още съм тук – обади се от диванчето батпеп, повдигайки плахо ръка като любознателен ученик, несхванал съществена част от урока – и какво стана?

- И какво стана? – повтори въпроса жената с пеньоара, чиито щампирани цветчета разцъфтяха неочаквано.

Котката с досада се свлече от канапето и клатейки глава се запъти към прашния ъгъл, от който една гумена мишка предизвикателно ѝ се усмихваше. Котката ненавиждаше гумени мишки, мразеше ги повече от всяка друга ежедневна даденост, като например вчерашните новини, многкратно повторени от информационните агенции, миризмата на крем за бръснене от 80-те, който се разлагаше складиран в мазето на вдовеца от третия етаж. И дори повече от крем карамел. Последното намрази, след като веднъж преди около век подуши порция току що изваден от фурната крем-карамел с огледална коричка, сякаш махагонова, така изящна и съвършена с белите жилки, заплетени в ефирен танц под повърхността. В плен на възхитителната картина, наведена в опасна близост до карамелената кожа, котката не усети как бавно и злокобно се карамелизираше мустака ѝ. И на всичкото отгоре, след тази непреодолима травма, сега ежедневно настръхваше, когато Малина забъркваше горещата смола за процедурата по обезкосмямване на клиентките.

- Мила компания, историята на Косматата Марта е една от най-трагичните и мистериозни в съвременната Латинска Америка. Върху това божие дете тегне проклятие. Отреже ли човек от косата й, тя пораства отново – двойно по-буйна и здрава. Не знаех, че Марта е в България. – сподели Размисли.

- А пък аз не знаех, че мога да пропусна мача заради такава глупост – отбеляза хапливо батпеп и се загледа безучстно в гумената мишка, която сега се усмихваше на него предизвикателно, загърбвайки ревнивите пируети на котка.

- Даааа… – въздъхна жената с пеньоара, в чиито очи се раздвижиха пластовете на отново възпламенено самоосъзнаване. Тя пренареди мигновено пъзела на живота си, подмета крайчето на пенйоара и се изниза.

- Боже, боже… – тихо промълви батпеп и запали цигара.

Димът разгони призраците на разказаните истории. Предметите се стовариха делнично по местата си, като служители в офис, завърнали се след обедната почивка с пълни стомаси и без абсолютно никакво желание за работа. Но какво да се преви – ежедневието си ежедневие и огледалото е на стената, за да отразява образите на разкрасените в салона жени, а не да се рее из митовете, пък било то и перуански.

- Обаче аз успях да я подстрижа… – тихо и някак между другото сподели Малина в акомпанимента на монотонно стържещата върху нокъта ѝ пиличка. Тънка усмивка се изписа по идеално изрисуваните й устни:

- Завинаги!

Все по-често му се налага да отлага последната си дума. От изречението. Напоследък дори последната фраза. С някой и друг съюз. Или предлог. От гледна точка на прагматиката, (не) е без значение дали краят на изречението настъпва предварително. Говоренето е екстремна форма на словореденето. Една революция на мисълта, разбиваща рамките с експлозии от думи и грапави словосъчетания, още топли късове от изречения, препратки към долните етажи и болезнена слюнка от неуместни възклицания. Понякога безсмислен вокално-консонантен бунт. Дърдорене и свистене, за чиято глупост е виновна единствено граматиката, позволяваща генерирането на неизброими изключения. Но при него беше друго. Един ден той реши да се… (въздържа). Само по-внимателният слушател би уловил прокрадващата се аномалия на изказа. Вие днес сте така… (плоска), искаше му се да каже. Но стисна зъби. Съществото отвътре първо удари плахо по ларинкса. Той се опита да го преглътне и да го смели като хап. Но волята на онова да излезе, да се разгърне и да се разлее в пространството бе по-силна от конвулсивното преглъщане. То задрапа нагоре по тръбата, подметна езика настрана и се шмугна под него напред към резците, които като вкаменени на поста си войни го отблъснаха с резонанса на кухото си дрънчене. Оттам то се върна назад, закатери се по лигавицата, един вид кихавица, и изсвистя през отворите на носа под формата на дълга въздишка. На негово място свободно измарширува напред една лицеприятна, добре нахранена, премерена и истинска Неистина.

Но вие не може да очаквате от мен да прекарам остатъка от живота си, заключен във вашия бюфет, госпожо Рингстрьом. А защо не, господин Руиз, аз ще се грижа за вас, ще ви бърша редовно от прах и ще ви вадя на слънце на терасата за петъчните ни сбирки. От вашето чекмедже ще имате директна връзка към това на господин Хари, стар приятел, който вече от трийсет години обитава чекмеджето под долапа с ликьорите. Ех, да го бяхте видели, когато се отби тук с огромен куфар, който с мъка задърпа нагоре по витата стълба. Точно на втория етаж източният прозорец бълваше утринна светлина, която се запровира през русите му къдри и остана там завинаги пленена, а над тях изгря ореол. Светец е той, светец с куфар! Дори хамстерите престанаха за миг да въртят колелата в клетката си и обелиха кехлибарения си зъб на гризач в миг на удивление. Казвам ви, господин Руиз, има гледки пo стълбищата, които се загнездват в спомените ни и ни превръщат в техни роби. Свободна воля, дрън-дрън, марионетки на спомените си сме, нищо повече. Госпожа Рингстрьом въздъхна тежко, сякаш се отърси от призрак и намести делово очилата си. От неговото обиталище пък води стълба нагоре към долапа с ликьорите и, трябва да призная, не веднъж съм ги излавяла да опразват бутилките. Госпожо Рингстрьом, нима вие държите и други мъже в шкафа си? Това е нелепо, колко са?

Хортензия Рингстрьом притежаваше малък спретнат пансион в Копенхаген. Това беше родната й къща, която тя почти не бе напускала през последните 77 години от 77-годишния си живот, ако не се броят редовните пазарувания, посещенията на фризьорския салон всяка първа сряда от месеца, седем-седмичната обиколка на Мароко в края на 70-те, откъдето се върна с братята близнаци Мустафа и Омар, (те отскоро обитаваха дългото чекмедже с двете сребърни дръжки във формата на треперливи висулки) и гостуването на братовчедката на безименен остров в Северно море. Всъщност, не беше сигурно дали въпросната жена наистина е нейна братовчедка, защото по време на краткия престой домакинята не обели нито дума, но се усмихваше, а в очите й проблясваха спомени така, както светкавици пробождат посивялото небе; спомени, които госпожа Рингстрьом разпозна като общи.

Островът без име е нещо като нашумяла птича метрополия, където прелетните колонии се отбиват по време на годишните си странствания – на есен отскачат до тоалетна, кацат да хапнат и да се поразкършат по пътя си на юг, а на пролет пък обръщат по едно в птичите си барове и се отдават на любов в процепите на скалите, от които се носи оглушително цвърчене. Островът без име е една нацвъкана скална формация с отвесни стени, забити право в гърлото на стоманеното бурно море, повръщащо скариди в мрежите на няколкото престари рибари, които по навик си прекарват деня в морето вместо пред телевизора, а когато някой ги попита няма ли най-после да се пенсионират и да си вдигнат краката на масата с чаша аквавит в ръка и с меката топлина на чугунената печка в гръб, те, потънали в мисли, дълго гледат игривите подскоци на вълните и най-накрая, поклащайки глава с един от тези неопределими жестове, които могат да значат всичко (и да, и не, и не знам, и ще видим, и остави ме да помисля, и забравих си тютюна на верандата, а днес ще вали, и Илона има най-здравите ръце…), не отронват нито дума. Как братовчедката попадна на острова, това не помнеше вече никой. А дали тя някога въобще беше говорила и сега, под влияние на суровия островен климат, бе забравила и последната си дума, също вече никой не помнеше. Единственото сигурно беше, че островът наистина съществува, защото до там може да се стигне с ферибот по редовна морска линия, а щом до някое място се стига с редовен транспорт, то би трябвало да съществува. Освен това на пазара в Копенхаген могат и днес да се купят скариди без име, ловени точно от тези рибари.

Мустафа и Омар имаха засукан мустак и от край време носеха шарени елеци, пропити с миризмата на ориенталско кафе и канела. През 70-те в Мароко, където Хортензия се пошля за кратко заедно с хипитата от последното чекмедже, тя срещна близнаците, които си приличаха като две капки вода. Мустафа беше поет, а Омар – хамал и единствено комбинацията от тях двамата беше приемлива за нея. Тя си ги помъкна към къщи, а те като омагьосани оставиха работата си недовършена и я последваха. Ей така, изневиделица, Омар хвърли чувала на прашния път и не го повдигна повече, Мустафа отпи от чая си и го остави на сребърния поднос, заедно със започнатата си поема: пясъка отвяват ветровете от пустинята, къде ли те ще го изсипят, където луната… Омар мъкна години наред куфарите по витата стълба на пансиона, докато Мустафа забъркваше вълшебни коктейли и омайваше гостите с дългите си шекерени истории. И когато любопитната луна надникнеше през комина на пансиона и хвърлеше няколко лъча, а тлеещата снощна пепел се разгаряше с нов пламък, това бе единствено възможно, защото Мустафа говореше. И езикът му бе един от най-засуканите, затова Хортензия си го прибра в бюфета, а след време, когато Омар остаря и куфарите започнаха неумолимо да натежават, прибра и него и предостави на двамата братя най-просторното чекмедже, като за целта се наложи да изхвърли много финтифлюшки, останали от покойната й баба. Какво пък, помисли си тогава Хортензия, обмисляйки възможните последствия от решението си, нея вече не мога да спася, за жалост тя не надживя бюфета си, но мога да прибера братята, все пак те ми служиха вярно толкова години, как да се разделя с тях все едно са ненужни вещи. После застла дъното на чекмеджето с копринени килимчета, окачи фенер и поостарелите близнаци, загубили вече косите си, но не и мустака си, се шмугнаха доволно в пазвата на бюфета.

Поне веднъж седмично Хортензия ги вадеше и тримата прекарваха заедно дълги нощи с наргиле и покер, както винаги, сякаш нищо не се беше променило, сякаш часовниците бяха обърнали хода си и кокошките отново се бяха свили в яйцата си, сякаш шкафът им бе върнал силите и младостта, както понякога става във филмите или в измислените истории. Но аз ви уверявам, тази история е съвсем истинска. И ако се отбиете в пансиона и чуете монотонното подрънкване от тичащи във въртележката си хамстери, ако миризмата на канела от стария долап загъделичка ноздрите ви, ако зърнете Хари с огрени от слънцето коси да пее с хипитата и видите господин Руиз със свитата в юмрук длан на брадичката да се лута замислено напред-назад в кутията за обувки, може би най-после ще повярвате, че госпожа Хортензия Рингстрьом, една най-обикновена жителка на Копенхаген, носи ключа на безсмъртието на верижка върху изсъхналите си гърди.

Някой някъде из блоговете беше потхвърлил, че има и романи от 6 думи. И аз като почитател на екстремните жанрове написах следните 11 романа. Приятно четене!

1. Две бири и завинаги заедно. Внимавай!
2. Под тази фасада роден, изстрел, паметник.
3. Обичам те, пускам те, върнах се.
4. Валеше. Думите бяха кратки капки. Довиждане.
5. През океаните към нови континенти отплува.
6. Открих формулата за злато – от лайно.
7. Казах сбогом – забравих обувките у вас.
8. Седмица в Париж, през ада назад.
9. Бягаство. Гората ме посрещна. Пуснах брада.
10. Не достигам съвършенство, само мъдрост събрах.
11. Мъж в бара. Изход за двама.

––––––––––––––––––––––

Към къщи –>

кс-50д №4

Данчо беши сръчен, работлив и ведър майстор шивач на рокли. Поздравяваше учтиво, отваряше врата, сваляше шапка и пушеше лула под звездите. Обичаше виното, изрядно изгладените ризи и котката си Маца, която бе ленива и глуха. Когато тя пукна от преяждане, Данчо залиня, заряза добрите си навици и пропадна. В дупка.

кс-50д №5

Мими е хипи. Това е единственото и цялостното описание на нейния живот. На верандата в Копенхаген има саксия с магданоз, а отсреща от кафенето й маха най-добрият приятел. С два различни чорапа. Когато слънцето залязва зад празнично назъбените покриви, двамата пеят с вятър в косите. Затова в Дания има приказки.

––––––––––––––––––––––

Към къщи –>

01
Пръв писа Майк Рам от сребърната планина за кратката сага. Ей ти на – новата мода. Една превъзходна играчка е, разбраха опиталите.  Подхванаха я много, но я довършиха малко. Тя е капризна и не обича многословците. Не е лесна, но е удоволствие. Като самият живот. А краят е точно петдесетата дума.

02
Малина се роди глупава и живя мъдро до дълбока старост. На есен събираше листата в градината пред бирарията и се смееше с врабчетата. Носеше им трохи от кухнята, говореше много и все безмислици. Днес в градината положиха паметна плоча с името й и прогониха врабчетата, за да не цапат. Нехранимайковци!

03
Мадам Сиси е руса, бабите й също. И техните баби. Ако се съберат русите коси на всички жени от семейството за всички времена от днес до края на света, може да се изплете яко въже до пределите на вселената. А тя била безкрайна. Ето такава е историята на моята братовчедка.

––––––––––––––––––––––

Към къщи –>

Моята братовчедка мадам Сисѝ притежава рядкото качество да се изпарява. Това, колкото и да изглежда необичайно, не е предизвиквало никога абсолютно никакъв интерес в семейството. Понякога мястото й на масата оставаше празно с часове, а баба клатеше глава загрижено и се вайкаше, че кюфтетата ще идат зян, ако тя не се появи до края на вечерята. Всъщност, най-неприятното беше, че тя понякога се изпаряваше в средата на изречението, оставяйки раздразнените роднини да гадаят края на започнатата история. Усещането е единствено сравнимо с това да гледаш филм и телевизорът да се повреди пет минути преди края. Точно пет минути преди края вече си схванал цялата история и, задращил по фотьойла като разгонен котарак, с всяка гънка на тялото си чакаш развръзката. От опит знаеш, че някои филми завършват изненадващо, гледал си също така поне един-два, в които лошите побеждават. Няколко завършват както са започнали, а някои изобщо не завършват поради немарливото отношение на режисьора към работата си или заради изчерпан бюджет. В някои филми нищо не се случва и на теб ти е все тая, кога ще свършат. Понякога героинята е толкова привлекателна, че не ти пука за филма. Ако тя ти заповяда веднага да изгасиш телевизора и да се шмугнеш в леглото, ще последваш съветите й като хипнотизиран, без да ти дреме дали филмът някога ще свърши. Попитат ли те за такъв филм, как е бил, казваш „хубав“. Когато те помолят да разкажеш, отвръщаш, че не могат да се разказват такива творби и добавяш, че човек трябва непременно да го гледа, за препоръчване е, казваш, и повече не обелваш дума, подминавайки човъркащите въпроси на събеседника. Но когато един филм, в който си вложил енергия и време да го гледаш, все пак, по каквато и да било причина, не успееш да доизгледаш, те обхваща тягостно, граничещо с лудост, първично любопитство. Търсиш и изнамираш запис, ходиш бързо на работа, колкото да отбиеш номера, отлагаш няколко уговорки, вадиш биричката от хладилника и се отнасяш в други светове. Скоро с досада установяваш, че действието ти е до болка познато и жадно чакаш единствено края. Добре, ако е на запис, можеш да превъртиш на бързи обороти това, което си гледал и да се съсредоточиш върху последната част – едно недотам мъдро решение. А какво ще захванеш с остатъка от вечерта? Да кажем, може да си пуснеш втори филм, но рискуваш да не го догледаш, вторите филми са особено застрашен вид. Ти попадаш в затворения кръг на вечното недоглеждане. Целият ти живот се завърта около глождещата те потребност да догледаш снощния филм. Ставаш нервен, сънуваш недовършени сънища. Един ден изпускаш да догледаш снощния недовършен филм и нещастията започват да се трупат като дълговете ти. Обедняваш, защото вече не ходиш на работа, а една сутрин, вместо като средно заможен притежател на телевизор, се събуждаш като клошар, изправен пред планина от недовършени истории. Всичко единствено заради глупостта ти да прескочиш първата част. Затова ти, макар с досада, но предвид неизбежността на плъзгащата се по стените на уютното ти жилище разруха, дебнеща мига, в който би натиснал „fast forward“, смирено започваш всичко отначало. Не посмяваш дори да прескочиш дългата встъпителна част с многобройното изброяване на действащите лица и техническия персонал, статистите, агенциите и звукозаписните студиа, специалните ефекти, метачката и гаджето, цяла вселена от непознати, с които никога няма да те запознаят. Откриваш сред тях дори имената на някой бивш съученик и с нескрита завист се питаш, как пък точно той успя да направи кариера, а ти сега седиш тук и го зяпаш. Изобщо нямаше да го гледаш тоя филм, ако знаеше. От протест! Но вече е късно да се бунтуваш, вече си пленник на действието, което само по себе си няма никакъв смисъл. Важен е единствено краят. Целият цирк от думи, цветове, подскоци и крясъци е там, за да запълва ниските етажи и краят да се възкачи на трона си. Да възтържествува от своя Олимп. Краят на филма е твоето божество, махащо с ръка, на теб, сгушения в топлия си диван, облъчен от екрана, гушнал покорно биричката.

Действието е изплетено от противоречащи си кадри и грешки. Един нормален зрител не обръща внимание на детайлите. Ти си го гледал вече този филм. Докато убиецът се къпе, някой е подменил сивите му гащите, които току що видя да лежат небрежно хвърлени на мокрия под, а върху тях, с острието насочено към ваната, злокобно проблясва окървавеният кухненски нож. Понеже ти е адски скучно, изброяваш пръските кръв върху плочките и забелязваш натъпкания рус мъж в коша с дрехите. Камерата се насочва към доволното, обляно в струята на душа лице на убиеца, следва – КЪТ- и отново банята. Уж всичко е същото, но ти, като бивш шампион по „открийте 7-те разлики“, забелязваш поне осем. От коша за дрехи се подава плешивата глава на убития, кухненският нож е заменен с нещо като алпийска ножка с рогова дръжка, пръските кръв са разменили местата си, както понякога се случва с шахматните фигури, ако прекъснеш играта за кратко посещение на тоалетната, а чичо ти през това време запалва доволно лулата си. Завърнал се, установяваш, че ти липсва топа, а няколко от противниковите пешки са се предвижили заплашително напред в неизгодна за теб формация, възползвайки се от краткото ти отсъствие. Ти хвърляш на лъжливия си чичо свиреп поглед, той просто вдига рамене, изпускайки дима от лулата на фриволно закачливи колелца към тавана.

Освен това, гащите на убиеца вече са розови. Изправен пред тази главоблъсканица от несъвместимости, преставаш да следиш действието и с финалните надписи осъзнаваш, че отново си изпуснал последните пет минути. Отдаваш се на размисли за живота като цяло и за теб като единично, мислещо и действащо говедо, което, колкото и съсредоточено да внимава в картинката, винаги изпуска последните пет минути. Така беше и в училище – никога не успяваше да решиш последната задача, после в университета пропусна финалните изпити. Не, тях си взе по-късно. Значи има и изключение от универсалното правило за недовършеността. Значи, може би, има един филм, чийто карай няма да пропуснеш, няма да се разсееш, да се отклониш от нишката, да заспиш или да подминеш поради непредвидими вмешателства отвън като внезапното иззвъняване на телефона, спирането на тока или, не дай си боже, се наложи спешна евакуация заради избухнал у съсеите пожар, наводнение, земетресение или ураганна буря, повалила гигантския орех в градината върху покрива на твоя дом. По дяволите, още миналата пролет трябваше да го подкастриш. Ето такава е моята братовчедка мадам Сисѝ.

©2008

––––––––––––––––––––––

Към къщи –>

Колко пуканки могат да се поберат на върха на една игла?

––––––––––––––––––––––

Към къщи –>

Имало едно време един дявол с криви рога. Те били толкова криви, че той едвам успявал да ги провре през рамката на вратата. Въртял се, сучел се, накланял глава, докато намерел най-удобното положение и се промъквал акробатично. Писна ми от тези рога, казал си той. Ех, да имах една пила да ги пооформя. И отишъл той при маникюристката Малина. Кво искаш бе, парцал – погледнала го тя отвисоко. А той един черен, мазен и със златен зъб. Опашката си бил навил в гащите, за да не му се заклещва, когато слиза от трамвая. Хайде да ми изпилиш рогцата, моля те, казал и той. Ти луд ли си бе, глей кви са ти мръсни. Фръцнала се Малина и отишла да пие кафе в стачката за служебен персонал с малката масичка и плюшеното диванче. В това време се приближила малката Ана, която не била дете, ами била просто недорасла и затова всички я побутвали в кьошето. Кво като е мръсен, клиент е, рекла си тя, подрязала му рогата, изпилила ги, заформила нежни връхчета, полирала ги и те светнали като седефени. Усмихнал се дяволът, напет и изпъчен като ерген, а златният зъб огрял като месечина. С всички богатства на тоя свят те дарявам, Ано, от днес до края на света, защото си работлива и сръчна, изрекъл дяволът,тропнал с копито и се изпарил. Оттогава Ана заживяла щастливо и охолно, а Малина още стърже черното под ноктите в салона си на края на града. Дяволът пък вече ходи изпъчен и ако не си си залостил вратата и запушил ключалка с топче смачкана хартия, ще се промъкне ей сегичка при теб в стаята ти. А прозореца затвори ли?

———————————–

Към къщи –>