(мисли+думи).чки

В дън горите живеело мърляво и сополиво златно чорапче. На петичката си било скъсано, но пък палчето му блестяло на слънце като ново. Веднъж го срещнал стар, оръфан глиган. Подушил го, побутнал го със зурла и го препикал. И не щеш ли, засияло чорапчето по-ярко и от слънцето по пладне. Бре, вика си глиганът, вълшебник съм. Тропнал с копито и поел по пътя си.

Седнало препиканото на мъхест камък и се замислило – то ли е първоизточникът на всяка скъпоценност, защото е златно или е глиганът, защото му придаде блясък? Глиганът е, решило чорапчето. Доволно и с олекнало сърце отишло и се овъргаляло в калта, да не вземе да го види някой.

Оттогава вманяченият глиган вдигал крак и препикавал каквото срещнел по пътя си. Той не знаел, че чудесата се случват само веднъж в живота.