(мисли+думи).чки

В определени етапи от живота си модерният човек изпитва дълбоко съмнение в собствената си природа. Той е или жаба, или цвят, или минерал, но не и човек. Това усещане е предизвикано обикновено от светкавични бури в близост до дома му, които го смущават, но не достатъчно, за да го преобразят в друго. По тази причичина повечето от модерните хора не се замислят за своята природа, защото ги е страх да признаят, че не са това, за което се мислят. И че са напълно безсилни да променят посоката на светкавиците. И че светкавицата на фотоапарата прогонва мрака само на близки разстояния, затова отдалечени обекти остават невидими в тъмното на снимката, което пък не означава, че не съществуват. Изобщо, нищо не е толкова очевидно, колкото невидимото. Модерният човек си дава сметка за всичко това и отива да си излее една бира в гърлото. Ако може да си го позволи. И ако има бира. И ако има нещо, което го има. Или заспива и сънува, че е човек, а не жаба, каквато може би е. Докато спи.

Малина в тинята

Когато Малина целува жаба, то тя, жабата, не се превръща в принц, а в геврек. Това е доста смущаваща констатация, понеже Малина вече хич не знае дали си заслужава да продължава да клечи насред блатото в очакване на чудо. Геврек да се направи е по силите на мнозина, но изскача ли от всяка жаба принц?

Тази глупост с принца й разказа колежката-козметичка, докато си чоплеха семки в стаичката зад салона. Луната хвърляше бледа светлина върху износеното диванче, останало от предишната наемателка – една баба, която се спомина точно преди година, оставяйки дъртата си котка да дреме на него, сгушена между кадифените възглавнички със златни пискюли в ъглите. Диванчето остана в жилището, което новите наематели префасонираха в козметичен салон. Малина, в момент на неочакван прилив на привързаност към вехтия обект и декоративната му котка, премигна с дългите с мигли пред корема на косматия си шеф и той се съгласи да остави вехторията в стаичката. 

Колежката отпи от кафенцето и заразказва

Един ден прочела в лъскаво списание, че натъркването с жаба по лицето е много ефикасно екологично средство против бръчки. Преди да го предложи като процедура в салона си, решила сама да го изпробва. Било вечер като днешната – лунна. В парка, освен няколкото окъснели баби с кучета и една целуваща се в храсталака двойка, не се виждала жива душа. От езерото със златните рибки, което от доста време тихо блатясвало в края на алеята, се носело многообещаващо крякане. Озъртайки си като крадец в полумрака, козметичката приближила блатистия бряг. В чантата си била свила две найлонови торбички, които нахлузила върху обувките си и загазила в тинята. Няколко тревожни жабешки писъка раздрали гладката повърхност. И докато със сбърчен от погнуса нос и потопени до лакти ръце козметичката опипвала вътрешностите на блатото – тръстики, слузести треволяци, тук-таме с по някое камъче или отдавна изгубено стъклено мънисто, шума, гнилост, изпражнения и скелети на многобройните тинни твари, (всъщност тя изпитвала и известна доза удовлетворение и детска радост от контакта с тази хомогенна маса, контакт, немислим в ежедневието й на козметичка, докосваща човешката мръсотия само с ръкавица) – една жълто-зеленикава, наблюдаваща спектакъла на човешкото ровене в мътните води жаба, с грациозен отскок извила дъга над водата и цопнала в чантата й, някъде между огледалцето и връзката ключове, които предупредително издрънчали. Козметичката се сепнала и с любопитството на до смърт уплашен човек, събуден посред нощ от нахлули в дома му крадци, които с фенерче преравят чекмеджетата в хола, с тръпката на жертва по пижама, тичаща от спалнята си, въоръжена с първото попаднало й под ръка оръжие – чехъл, нощна лампа или томчето с разказчета за лека нощ, които все не успява да дочете, заспивайки винаги на една и съща страница, ето с тази мигновено обсебила я лудост надникнала в чантата си. В този момент жабата подскочила, лепнала се върху хладното, изпотено лице и мляснала нещо, подобно на целувка. 

Странстване, завръщане и луна

Миг след това двамата блажено се изтегнали на седалките си в самолета за Париж, където под светлините на Айфеловата кула този, който бил преди жаба, я надарил с всички земни богатства, защото бил нещо като принц с банкова сметка в Лихтенщайн. След няколко бурни любовни години странстване, носталгията стиснала козметичката за гърлото. Принцът се бил разтопил  като ледче преди около месец в казиното в Монте-Карло в чашата на дама с дълбоко деколте. Тогава козметичката събрала една планина куфари с цялото си имане и се завърнала при Малина в салона с диванчето, на което забравената котка все още подремвала необезпокоявана, а понякога вечер безоблачното небе ги дарявало с няколко магически лъча луна.

Ред било сега на Малина да целуне жабата.

Но ей ти на – геврек!