(мисли+думи).чки

В края на деня златна клонка се откърши от боровете, издигнали ръст като великани пред лицето на къщичката. Ето, пак се откърши, помисли Анелия, както всяка година, винаги златната клонка. Гошо се оригна от кухнята след обилната закуска. Откърши се, каза Анелия. Знам, отвърна Гошо и се разрови из купчината стари вестници. Дистанционното, пак някой го беше отмъкнал. Гошо се оригна отново, този път много по-кисело от предишното изригване, щеше му се да се развика, да я наругае тази патка смотана, ама от киселини чак не му се говореше. Включи телевизора, размазвайки пръста си върху копчето и настрои с пуфтене на спортния канал. Пак се откърши, значи довечера е Нова година.

В двора кучето на верига дремеше в един парцалив ъгъл и бе по-сиво от обикновено. Това е без всякакво отношение към историята, но е възможна вратичка към други. Кучето вероятно е вестоносец или пък пазител на субреалното, за което е отделен цял рафт в залата на реалното и към което би трябвало да посяга джудже със златна клонка, забодена във филцовата му шапка, но клонката е само менте – символ на позицията на джуджето в йерархията на безсмислени служители на вечното, обаче то, джуджето, е толкова мързеливо, че е наело няколко простосмъртни с ограничени умствени възможности и ги е упълномощило да брулят боровете по сложна математическа схема. Но те, понеже нищо не чатват и не са способни да оценят значимостта на действията си, с военна фанатичност са заковали бруленето на боровете за последния ден на годината, придружено с туби алкохол.

Последният ден на годинината също е формалност, но това е трета история, в която дори кучето е излишно, макар да е сиво, а сивото е цветови израз на мисловност. И понеже наемните работници на джуджето със златно перо от дългогодишния си опит в бруленето на борове знаят, рационално юстирани създания, че никакъв божествен гняв не се изсипва от рога на всевисшето мъмрене, повтарят процедурата до пенсия, препредавайки със същата военна последователност опита си на следващото поколение трудолюбиви простосмъртни. И докато в храма цари военна дисциплина, на вилата в планината с меките гърбици предновогодишната треска разстила пипалата си дори до връхчето на опашката на кучето, което изръмжава нервно и без всякаква видима причина.

При божественото брулене пада златна клонка в градината на Анелия и Гошо, които имат куче, което обаче е просто отклонение и не носи никаква, повтарям, за да няма недоразумения – не носи абсолюто никаква отговорност за междучовешките отношения. Анелия беше чела един роман, в който се описват подробно вълшебните помисли на природата и познаваше значението на откършена златна борова клонка. Има коридори от условия, знаеше тя, плетеница от взаимноизключващи се положения, подробно описание на златността и на иглолистния подвид. Всяка крачка встрани от вълшебното може да наруши грубо божествения ред. Ако клонката се откършва в последния ден на годината, то това не е същото, размишлява Анелия, както да се откърши на 29 юни, Петров ден, когато съседа по вила, Петър Маринов, стяга багажите да опраши към морето.

Анелия помисли с внезапна болка на симпатия за Петър Маринов. Неведнъж бе наблюдавала през кухненския прозорец как той, в средата на градината, с космати подмишници, размята горните крайници като весла на тумбеста лодка по потник в зелената, кротка тревна вода на вилното място.

Събота по обяд – Петър Маринов гребе в градината си.

Нежни юнски мушици премрежват окото на кухненския прозорец. Понякога Анелия излиза на двора, вдига малко шум с чиниите и тенджерите за обяд, развява платноходката на бялата покривка и се плъзва по реката да догони Петър Маринов. Но юнското безветрие заковава платноходката й в средата на реката, свежа, ранно лятна, мудна и мухопопиваща, така филмова, че Анелия понякога забравя тенджерата и обядът позагаря, което дразни Гошо, но пък му е и все тая, понеже има киселини и не му е до семейни скандали. Онзи идиот от сервиза, абе какъв фиат, това е тойота, но има киселини и го оставя да му монтират някакви части от фиат, то няма голямо значение, по-евтино е и освен това, ако се изпили връхчето, всичко си пасва.

Гошо обича да изпилява това, което не пасва. Така, преди време, подряза някакви провиснали врати, които стържеха по мокета, после жената на Петър Маринов – Петрана Маринова, не му е сестра, но си приличат обезпокояващо, го помоли и нейните врати да подкъси, той прие, нали са съседни по вила, пък и Петрана е една патка, доста добро кафе прави.

Петър изпълнява обедната си гимнастика в градината, балък шарен, съсредоточен върху брадатите хълмове отсреща, докато Петрана се смее с предизвикателните си огромни зъби. Резците й се извисяват като канари, в чието подножие се разкрива бездънната пропаст на устната й кухина, в която Гошо пропада като космически грозд в безкрайността и изгаря в стафида, докато пили вратите. Петрана Маринова е бивш републикански шампион по овчарски скок. Този факт винаги изпълва кухините на Гошо с благоговение, когато, залепен пред телевизора, попива илюзията за мускулна сила, стръв за победа, перли пот по изопнатите сухожилия, Петрана надскача всички овчари по цялата земя с всички овце по всички тучни междупланетни поляни и се приземява върху тойотата с подобренията на фиат, тихо мъркаща под сянката на черешата.

Донесох ви малко кекс, казва, и трясва тежката метална летяща чиния върху тънката брония. По зелени къси панталонки и бяла фанелка, очертаваща коремните й мускули с такава юнска безсрамност, че ако днес не беше Нова Година, Гошо би го захапал, пустия му кекс. Дали ще донесе довечера онази баница с късметите, хилядолистното тесто, 1001 нощ, Ориент експрес, Ну Погоди, Сънчо се пързаля по хоботчето на слончето, Гошко се гушва в меката постеля и брои овце, прескачащи с лекотата на анимационни пухкавели телена ограда, а отвъд се отприщва онази неизбежна черна пропаст на липсваща детска фантазия, пропаст, подобна на междузъбното пространство на Петрана, в което потъва непознатото, непреживяното, невидяното и нечутото, за което обаче кодът на живота, някъде дълбоко в тилилейските гори на организма, разпуква семена върху влажната пръст на личното бъдеще. И чернотата се завихря във вакуумна неизбежност и потъва Гошко в съня, и потъва Гошко в съня, и потъва. И както ги брои, а той самият е агне, отгоре прелита Петрана по къси панталони звездния си победен овчарки скок и вали баница.

Гошо се събужда във влажното си предновогодишно кресло, малко преди полумракът на последния ден на годината да обгърне двата бора, които, странно защо, все повече приличат на резците на Петрана и в кехлибарената светлина на изплъзващата се годинка, усеща, че много силно се нуждае да изпразни нервното си дебело черво.

Добре. Плешива птица се суети из бора.

Анелия ще подреди празнично новогодишната трапеза, но тя знае, че откършването на златна клонка може да значи всичко. Но знае също, че падне ли клонката върху перо, всички други условия се елиминират с пукот на сухи царевични зърна върху нажежена плоскост, понякога неведомите човешки ищения са най-надеждният апарат за пуканки в пределите на тази вселена и тогава важи само и единствено неизбежното – разходка с лодка по реката през юни – двоен късмет.

Анелия, скъпи заплетен в пипалата на тази история читателю, дърпа конците на мрежата. И ако се откършва златна клонка и плешива пица клечи недоумяващо в бора, то само и единствено Анелия е причината за това, колкото и милитаризираните идиоти в небето да се опиват от собствената си значимост, докато джуджето дреме, както винаги е било. Както винаги е било, Анелия не съзнава, че в апатичната си кухня плете субреалния ти свят, драги читателю, както и ти не осъзнаваш, или може би осъзнаваш, но гледаш телевизия, болната си устременост да се отървеш от паяжината, която те засмуква в отвратителната пустош на гошовата фантазуя, сред фанфари и вой, но ти си чужд в желанията на ближния, нещо повече – отвращаваш се от чуждата лига, ненавиждаш тяло на ближния, ти си друг, съвсем реален и твоята другост е щастлива и тя те разпорва в диамантена скъпоценност и задоволство като навогододишна ракета в тясното гърло на собственото небе.

Анелия отрязва с цялата си нежност две миниатюрни златни отклонения от откършения боров крайник, познал всичките й погледи през телескопа на кухненския прозорец, две златни пътеки в мрежата, и ги заравя на два противоположни края в новогодишния диск на баницата.

Петър Маринов пие от очите й. И когато фойерверките разстрелват онемелите от ужас птици в празничното небе, Гошо нагъва

салфетката си и избърсва усмивката на Петрана. После през юни.