(мисли+думи).чки

Подаде пакетчето, той го погледна бегло. Неприлично е да проявиш недоверие към човек, с когото сте били близки. Бутна го настрана и се престори, че не го вълнува съдържанието му. Тя каза, че трябва вече да тръгва. Той я попита дали живее тук, в това градче. Тя отговори: не, но не и далеч. После се усмихна с такава пленяваща лекота и прозрачност, че той потръпна. От хлад.

Южна Швеция, началото на юли. Яркостта на следобедното слънце буди всички нейни носорози, грапавата им кожа, стегнала емоционалната плът. Ако отпие от чая си, ще изскочи джудже из морените. Върху терасата на пристанищното кафене бели петунии съзерцават морето. Свирката на микробуса – сладоледопродавач на колела накъдри хладния, влажния, крайбрежен. И тя си пожела да е преминал този миг. И да е реминисценция. Да е лекота, прах от смлени камъни, понесен от бриза. Веселите кълба на шамандурите и деликатният, ненатрапчив мирис на балтийски залив. Единайсет години, откакто се бяха разделили. Тогава тя беше казала, че е глупаво да се поддържа връзка, която е започнала още в училище, между тетрадките и в голямото междучасие, по стъпалата на хлъзгавото стълбище и върху площадката. Той не възрази. И когато тя си тръгна, обеща да не кръстосва никога път, по който той е преминал. Ще премине или би преминал. Би преминал всеки повей на меланхолия, ако носорозите не нараняваха понякога цялостта на кожите си. Бяха се разбрали да му го предаде, точно след единайсет години. Каква церемониалност, само за да имат повод да се срещнат отново. И защо трябва хора, които са се разделили, да се срещат отново? За да имат цел, летва, която да прескочат. Защото е лесно да си тръгнеш, просто да обърнеш гръб, но лекотата на движението е тежест на паметта. И всеки обърнат гръб е камък в чантата. 

И онова джудже, от което тя така се страхуваше, щеше да изскочи из морените, от колибата си в корените, дори тя да не отпива от чая си, и щеше да се хили като сто дявола. Погледът на джудже може да вкамени цвете. Това е придружено с отслабване на силата на джуджето и деградирането му до човек. Човек със среден ръст. 

Пристъпи по влажната тераса на крайбрежното кафене навреме. Не бе забравил. Нищо. Все едно. Поръча, пи. Поговориха. Завъртяха в кръг спомените. Бели петунии с фунии на миниатюрни грамофони. Никой не попита другия. И двамата бяха дошли да свършат работа. И когато му подаде пакетчето, което беше поводът за следобедната им среща на пристанището, тя набързо приключи започнатите разговори и каза, че трябва вече да тръгва. Той я попита дали живее тук, в това градче и тя отговори: не, но не и далеч. После се усмихна с пленяваща лекота и прозрачност, сякаш се беше освободила от камък и той знаеше, че точно така е трябвало да бъде. Не, тя не си тръгна, а се шмугна в морените отсреща и иглолистната тъмнина погълна тялото й. Чаят й, хладен и мътен, стоеше ненапит на масата, а слънцето бе извъртяло сенките на петуниите така, че няколко непокорни бели фунийки хвърляха тежкото си черно в чашата й. Надяваше се да научи нещо повече за нея. Посегна към чашата й, отпи глътка. И джуджето.   

Добър ден, свободно ли е, попита мъж със среден ръст, посочвайки стола, още топъл от наскоро оттеглилото се нейно тяло. Имаше свободни места и по другите маси. Това не е онзи пакет, каза мъжът със среден ръст. Знам, отговори той. Тя никога не изпълнява обещанията си. Поне не така, като се полага. После двамата много се смяха. Поръчаха бира, наденички. Позахладня и човекът със среден ръст взе да посинява на терасата. Първо устните, после деликатните му прозрачни пръсти, а накрая и връхчетата на ушите му. Тук вечерите са хладни през юли. И все пак – какво трябваше да ти предаде тя?

Чорап, отвърна той. Онзи чорап, който. После разкъса пакета и подаде на мръзнещия мъж със среден ръст прилежно сгънат. Пуловер. Може да е заплела в него онзи чорап, каза той и двамата избухнаха в смях. Смяха се още много и пиха още по няколко бири. По-късно се разделиха и мъжът със среден ръст пое в посока към гората, където бе изчезнала тя. Каза, че живее там, под морените, но днес е надраснал себе си и може би ще му се стори тясна колибата. Да си човек със среден ръст, може да е падение, но поне отваря някои възможности за кариера в града. Малко спекулации на борсата, престиж, мансардно жилище в тиха пресечка на главната улица, отдолу със закусвалня, в която здрава жена с очила с рогови рамки продава канелени кифлички, възможността да пътуваш в метрото и да ходиш на кино. Чаят е освобождение, каза мъжът със среден ръст, благодари за приятната вечер, но се бе отдалечил твърде много от пристанището, за да го чуе събеседника му. И докато вървеше, светлините на града растяха, а човекът със среден ръст се смаляваше. От гледна точка на пристанището.

На път за дома тя се отби през кварталния магазин, купи хляб, сапун и сладолед. На касата беше на смяна Ивана, познаваха се отдавна. Веднъж тя видя продавачката, с която дотогава не бяха разговаряли, да чете Библията пред магазина. Пушеше с наслада и прелистваше с голямо внимание. С килната наляво глава. Защо четеш Библията, попита тя, колежките ти четат списания за дома. Тази е с хубави картини, виж, каза й Ивана. Ето така се запознаха. Илюстрациите бяха на професор от Академията по изкуствата в Стокхолм. Тя нищо не каза. След няколко дена тя се върна в магазина с един албум от същия професор. С илюстрации. Не бяха библейски мотиви. Бяха тела, които се движат. Ивана отказа да приеме такъв скъп подарък. Не ми струва нищо, повярвай ми, каза тя, на теб повече би ти свършил работа. И Ивана го взе. Ама, за да не било като подарък, щяла да й изплете пуловер. После тя предложи Ивана да напише нещо за илюстрациите на професора, ако иска. Ивана се колебаеше, не умеела да пише добре. Искала да рисува така. Струвало й се, че може. Но не би преувеличавала извивката в раменете на движещите се тела, а би наблегнала върху извивката на сградите и дърветата зад тях. Да, каза тя. Така деформацията ще е на средата, а не върху самото тяло. Когато човек се движи, той всъщност е вкаменен, а пътищата се приплъзват ловко. Да. Човекът, погледнат през стъклено кълбо. Както и времето е деформация на тялото. И когато си тръгва някой, той се завръща. Така си бяха поговорили на касата. Нямаше опашка. 

А днес не й бяха притрябвали толкова хляб и сапун. И сладолед. Магазинът беше пълен. Хора си поглеждаха часовниците, делово ровеха из плодовете и подбираха, питаха се дали не са забравили нещо, дали имат още яйца, тоалетна хартия и сметана за соса. Ивана не вдигна очи от касата. Прехвърли бързо продуктите през лентата и изпя сумата. За теб, каза тя, подавайки й пакетче. Когато отидеш в Академията, предай това пакетче на професора. И не питай. Не ми отказвай, не е съвсем за теб. Но аз не съм решила още за Академията. Не, не решавай сега, ти си просто куриер. Ето – адреса му и телефона. Дай касовата бележка да ти го запиша. Тази химикалка не пише. Някой да има случайно нещо за писане? Обади се преди това. Благодаря. Само миг, моля, сега тръгвам. Не, няма да задържам още дълго касата. Не казвай, че имаш от мен номера му. Ивана не успя да възрази, опашката започваше да нервничи. 

Щом отвори външната врата, я блъсна миризмата на топло, на печено, на дом. На подреденост, която сякаш струеше отвън. Не беше подредеността на дома, беше нова. В кухнята свиреше радиото. Децата и мъжът й се занимавах с нещо на горния етаж. Тя остави покупките на масата и погледна през прозореца. Дълго и бавно пое дъх и го издиша с тиха усмивка върху стъклото, което се заскрежи. Отвътре, насред лято. Една чайка се ровеше в градината на съседа. Недалеч от вкаменените бели петунии.

Тази история е писана по правилата на онази игра.