(мисли+думи).чки

Ние сме скитници на език, който не е езикът на средата ни. По улиците със зейналите метални челюсти на фасадите, неон и метал, алкохолни препарати за лъскане на стъклата, чуваш уморените ни крачки. Ние сме чужденци и се препитаваме с просенето на идентичност. Ние помним „Адаптация“ от зимния следобед в подбалканско градче, ден преди сватбата на чинка, свила костеливите си пръсти в скута си, а изпод цветчетата на пеньоара й проблясват тежки златни пръстени. Хубава булка ще бъде утре – с бяло лице и черни къдри като лъснати с оливия.

По „Хоризонт“ тече „Адаптация“ и чинка пее ли пее. Адаптация тогава е дума, която не знаем. Ние сме кълбовидни и с дребен ръст, ние сме още невинни, защото не познаваме в много от думите предметите и същностите. Ние сме от вода, брашно и мая, втасваме бавно под похлупака на стаята, а навън вилнее вятърът, ден преди сватбата. Адаптация, мислим си ние, трябва да е магията, с която се омъжва. Адаптация трябва да е вятър, трябва да е прахоляка след бомбата от филма вчера, когато ни пернаха по врата и ни пратиха да си лягаме, не било за нас. Трябва да е глас на мъж в кутията на хоризонта. Глас, на който се припява. Ден преди сватбата. Предпоставката за загубата на паметта е прерязването на нишките, които свързват думите със сенките им в черепната кутия. Ако ние днес не познаваме адаптацията, то вероятно някой е прерязал тези нишки или може би е преплел въжетата, променил е схемата.

Чинка не помни нашето незнание. Нашето непознаване е с мекота и деликатност. Нашето решение да изпробваме непостоянството няма нищо общо с адаптацията. То е предчувствието ни за бъдеще, в което златният пръстен в скута е ключът, крайгълният камък в схемата. Оттам тръгва помненето и забравянето на адаптацията. Ние не можем без споменът за деня преди сватбата, без Васил Найденов, суджук и лютеница. Без прабабата във варосаната стая – врана над калайдисания тиган. Чакай, биби, да ви кажа. Дълъг път ви чака отвъд планинския гребен и змеят аха да ви опари. Върху този спомен балансира яйцето на личностите ни.

Един ден, години след сватбата на чинка, яйцето бе достигнало застрашителни размери; беше се издуло до пръсване. Изгуби равнонесие, подхлъзна се и взе да пада, да пада, да пада. Но докато падаше, от страх ли или просто му беше дошло времето, коричката се разпръсна и отвътре полетяхме ние. Ние всички бяхме подобия на яйцето, но за разлика от него бяхме крилати, защото бяхме расли в адаптация. Ние не сме независими единици, а части от мрежа; ефирна, дантелена покривка с. Бримки. Клетки с крила. Акули и клоуни. Когато ни подръпнат костеливите пръсти, за да загладят бръчките, една мощна вълна преминава през мрежата до последната бримка и тя отстъпва крачка назад, огъва се, подхлъзва се и се пързулва по лакираната плоскост на масата. Ако сложат ваза с цветя в центъра на системата, ако ни фиксират, шепа вятър в стаята подгъва само краищата ни преди да се свие унило в прашните ъгли да си приказва с предишните ветрове, от вчерашните повявания. И ние слушаме думите. От телевизора, от радиото, от телефона, на вратата и през отворения прозорец. Ние четем обърнатите с буквите надолу писма, книгите с кориците към небето, колонката във вестника, отраженията на думи в огледалото, прожекциите на думни скелети върху бялото на тавана. Ние предаваме един другиму късовете познание и реконстуираме от частиците на пъзела света извън нас. Ние сме очите, ушите и устата, а нашата парола е следобед преди сватбата на чинка.

Но един ден мощен кит влетя през прикрехнатия прозорец, блъсна черчеветата, събори вазата и засмука водите й заедно с дантелената покривка. Излитайки сит навън, не ми е бил кит, а най ми е бил друг. Свят. Много езици, грапави или хлъзгави. Двойни, кубични или лабиринтови. Езиците на другите са от особена сложност и единствено материалността на органа им напомня собствента ни материалност. Някой преряза въженцата и се разплетохме.

В бързината свихме няколко думи и ги сложихме на топло до сърцето си. За спомен ли или защото усещахме, че така е редно. Редно е да запазим вещи от мрежата. Да си вземем за спомен. Да свиваме, сгъваме, прибираме, да копнеем костеливите пръсти да ни подръпнат, да ни побутват, да бъде както е било. Свихме няколко думи. Но понеже имахме еднакъв произход и общо минало, запазихме един и същи думи. И изгубихме многобразието им, скъса се връвта на суджука под навеса и  той се завъргаля в калта. Овчарката го грабна и го заръфа. Викаха и Забравка и я пускаха да шари и души каквото докопа. А отсреща Балканът.

Щом видя края на суджука, Чинка положи златните пръстени на масата, сред разпилените рози, сред острите стъклени късове, сред перлите, образувани от разсипаната вода върху гладката маса, вдигна чантата и бавно излезе, затваряйки тихо след себе си врата.

Бонжур, Мадам! От какво бягате? От адаптацията, отвърна тя без да разбира думите, които чуждият отправи към нея. В широкия край на улицата, там, където зейналата челюст на булеварда бълваше пушък, коли и тълпи, във фугата между две плочките тя съзря бяло памучно конче. Наведе си и го сви на топло при сърцето си. Бонжур, аз съм вашата чинка, изрече тя и едно яйце се плъзна.