Фенси яде трици
Ненавиждам сюжетни истории. Повече дори от залоено месо. Понеже ми разказват нещо, коeто не искам и да знам. Ако пък съм искала да го знам, вече отдавна съм го научила или пък скоро ще науча и без да чета калпавото разказче. Ненавиждам и пълнокръвните, многопластови, класически образи, с които се славят мастити писатели. Също толкова тлъсти. Елементарен вкус на еднодневка. Виж ме само как скърцам в левия ъгъл на рамката. С едно червено и едно бяло око. Генетична мартеница. Обаче обичам мастиката. Кристална, понякога мътна, но винаги различна. Загадка е. Виси в бутилката с главата надолу. Синекоска. Белоножка. Метаморфозирала душа на фея, къпана в анасон. Мастиката има едно огромно предимство пред човека-еднодневка – тя не чете разказченца. Имаше преди време един ябълков пай с мастика, как ми беше хрумнало. Щипеше небцето и се хилеше на преглъщане. Ябълката е гостоприемен плод. Подходящ придужител за експлозивната анасонова душа. Историята на ябълката е добре позната. Някакво адамово падение. Змия ръфа цървул. Ева пече чушки под тежка асма. Сини гроздове в жилави, лилави люспи, като крака в найлонови чорапи. Топчета, които окапват от висене. Гроздов дъжд му викат на това в един разказ с полухлабав сюжет. Въпросната историйка е за любов и изневяра, чете се на плажа и е на прилична цена. Има печатна грешка на 15-та страница и трагичен край чрез смърт. Боже, мисли си Ева, боже как загоряха, ще идат зян само заради някакво отклонение. Прескочих да донеса лъжица и да пийна глътка вода, а те загоряха. И панамската шапка си забрави, а днес така напича. И си мисли Ева как човек не е нищо повече от чушка в мощен слънчев чушкопек. И всичко е въпрос на баланс да извадиш чушката навреме. Съществуват и известни забавители на процеса, протектори като панамската шапка, от която чушката-човек може да развие известна зависимост, която не е за подценяване. Липсата на панамска шапка за наркотизираното теме може да предизвика гърчове, видения и депресия. А депресията на чушката разваля туршията. Обичам я с маслини, мастиката. Броях през прозореца прехвърчащите отвън коли. Ветровито и тополите хвърляха палави сенки по черното на асфалта. Имаше един такъв разказ, мисля си. Едно раздрънкано рено спря пред входната врата, един растаман изскочи отвътре като изстреляна тапа от шампанско и метна дебел вестник в пощенската кутия на съседите, които са японци и си получават пресата по куриер. Само не мога да разбера, защо растаман разнася японски вестници в Дюселдорф. Имаше едно есе за глобализацията, в което подробно се описваше горното положение. Повярвайте ми, с разтреперени колена тихо и озъртайки се затворих книгата. Да не ме чуят стените, да не изпадне някоя буква, да не издрънчи кухо върху плочките и да събуди нова история. Представих си как отново разгръщам въпросната книга и чета вътре за отронената буква един етаж над японците. Един мощен телескоп от луната шпионира всяко движение в ежедневието. И пише лични разказчета с готини, спретнати сюжетчета. Разказчета за вестничета, подлистници и списанийца с лъскави или с грапави корици. И тогава ми хрумна за ябълковия пай. Трескаво се отправих към кухнята, затъмних стъклата. Изолирах ключалките с топчета от накъсни салфетки. И за да е съвсем безсюжетно, не го направих пая. И с мастика не го направих. И не го бутнах във фурната. Не си облизах канелените пръсти и връхчето на езика ми не попи капката мастка, заплашително надвесена над стръмния ръб на тавата, отвъд който се простира черната пропаст на фурнаджийския търух. Не обърнах шишето със захаросаното гърлото и не усетих онази синя сладост. Понеже човекът е подкова, изтъркана от хлопане, но носеща късмет на притежателя й. Затова Господ е такъв касметлия. И се радва с човешката радост. И чете вестници на японски и се хили неистово, защото не разбира грам японски, а това му доставя огромно удоволствие – привилегията да чете истории, от които не чатва и дума. И после блажено се усмихва от черното на прегорялата чушка. Но това никога не се е случило, защото не приготвих пая. Врата на реното хлопна, петнисто под сенките на тополите. Фенси се наведе над тарелката си и залочи. Това е една много дълга история. Но преразказана накратко – Фенси яде трици.
залоеното месо може да се притопли и тогава вече ще е притоплено бивше залоено месо. обаче сюжетната литература е гняс, която нема как да притоплиш. ето защо аз се храня в ресторанти, където не притоплят. ако има нещо топло за ядене – ядеш, ако няма – ми няма, кво да праиш.
чеки че ми се припи мастиска
хахаха, сетих се нещо да ти разправям: отивам аз на среща с турбо богата софийска реститутка. ма толкова богата, че има къмто два декара на раковска, при това застроена с офиси и магазини. спирам аз некак си по некъф си начин некъде си и почвам да разпитвам хората: – здравейте, а къде бих могъл да открия г-жа Х? хората се пулят, викат: – ми тя живее на втория етаж, звъннете. звънвам аз – никой. по едно време ми писна, та реших да сляза в задния двор на кооперацията, да попуша нервно. и там – що да видиш!! – г-жа Х, сбрала дървесни боклуци от кофите, сложила тенекия и пече чушки.
- нищо – вика г-жата – не може да се сравни с вкуса на печените на тенекия чушки.
такива ми ти работи
batpep
август 15, 2008 at 12:14 pm
Ми реститутка чушки не яде ли? Жената си е наред. Не са наред тези нови бизнес-задници, които вече не познават истинския вкус на нещата. Иначе реститутката вероятно си живее скромно като преди. Знам ли…
mislidumi
август 19, 2008 at 8:16 am
Сюжетните истории често са като решена кръстословица – нямат тръпка. Понякога обаче тя не е просто попълнена, а думите са дадени, защото задачата е да се откриват и заграждат диагонално получаващи се съчетания. Пак кръстословица един вид.
Забелязвам обаче трайното присъствие на чушките в твоите истории. По-точно на печенето им. Метафорично, буквално, сюжетно, всякакво. Даже митологично. От печенето ципата се отлепва, напуква или става на мехури, така кактои нормалната обвивка на нещата се отлепва. Не знам дали има печено грозде и как реагира то на чушкопека, дали отделя нещо.
Това за чушкопека ми припомни за един филм на Уди Алън, Small Time Crooks. И там става дума за загубената сладост на простите евтини неща когато човек внезапно стане мултимилионер. А тези, които са се родили такива? Които знаят, че само да поискат може да си купят зоологическата градина вместо да ходят в нея?
razmisli
август 22, 2008 at 6:07 pm
„А тези, които са се родили такива? Които знаят, че само да поискат може да си купят зоологическата градина вместо да ходят в нея?“
Ми, те пък си копнеят да си купят звезди или нещо, което не могат да си купят. Но мисля, че човекът е така устроен, че все да копнее за нещо.
Чушките. Знам ли откъде дойдоха. Сещам се поне за няколко причини да изникват в главата ми:
. Имам зелено сакo, което нося най-редовно със зелени кецове. И разни тъмно-червени неща ме лепят веднага. Зеленото определено ми отива.
- червени, рубинени, плътен цвят. Май даже се обличам в стил чушка
- сочността им
- И помня история на една германка, женена за българин, която ми разказваше как няма никъде по света чушкопек, а тя какви хубави спомени имала, когато била на село при роднините и седнали на двора край чушкопека, пред една планина с червени чушки. Пийвали ракийка, приказвали си и вадели чушка след чушка. И как някаква кака от родата имала дълъг ален манукюр, с който идеално успявала да обели чушката.
И е права. Има нещо много сриритулно в това да извадиш чушкопека в края на лятото, отсреща залязва августовското слънце. И ти сядаш и си мислиш за света, за себе си и за другите, гледаш да не се заплеснеш. А чушкопекът има каменна душа и мирише на нагорещени скали. И ти внимаваш да не я прегориш, или пък да не я извдиш недопеченена, съобразяваш се с типа чушка – дали е крехка или жилава, крива ли е или е с правилна форма. Чушкова нирвана
mislidumi
август 22, 2008 at 7:54 pm
Ха ха, направо попадение с чушката. Нещо трансцедентално да бъде въплътено в такова прозаично и тривиално нещо като чушката. Онези контрасти пак.
Мда, които са се родили такива искат да имат звезди
Но ако им се прииска един хамбургер, какво правят? Или го искат златен (четох някъде за такъв, с добавка на злато), или са подозрителни към всичко евтино като недостатъчно добро, или не им се приисква никога такова нещо защото никога не са го опитвали
Простите неща в живота им се губят сигурно. Във филма на Уди Алън двама дребни човечета изведнъж забогатяват, но въпреки това той не живее така добре както преди. Липсва му евтината пица, а трябва да забавлява гостите с охлюви. Но ако не е бил свикнал с пица преди това сигурно нямаше да му е проблем
razmisli
август 23, 2008 at 4:50 pm