(мисли+думи).чки

Малина не понася губенето на време. През почивните дни ходи на йога, а след това пече чушки в чушкопека на терасата на Ана в Младост 4 с изглед към Витоша. Ако е есен. И има чушки. През останалата част от годината чушкопекът се използва за приготвяне на екологични кремчета, мехлеми и извлеци за козметичните процедури в салончето с диванчето и котката. Там, където все още разговорите не затихват още дълго след края на работния ден. Веднъж там неочаквано нахлу съседката от горния етаж на кооперацията по чехли и в наръфан пеньоар.

- Знам какви ги вършите, – изломоти тя и се огледа свирепо. – Къде е?

- Кой? – попита озадачената компания, потънала в ароматите на чай и ванилия.

- Иван, моят Иван – изсумтя тя, озъртайки се вече малко несигурно. И избухна в рев.

Батпеп се нацупи на нелепата сцена и с досада за кой ли път констатира, че в компанията на жени все ще се стигне до рев и то задължително тогава, когато човек е жертвал гледането на мача, за да се прави уж на мъж в женска компания.

- Вижте, госпожо, – обърна се се към разплаканата жена Размили, намествайки очилата си – Вие, може би, първо трябва да проверите под леглото, в кухнята, в кръчмата и под колата… може би там някъде се крие и отговорът на въпроса къде е мъжът Ви. А може би и самият Ви съпруг е там, прилежно сгънат между ризите или изпружен с гаечен ключ под автомобила.

- Определено! – отсече Малина и се усмихна с досада.

- Не! Няма да помръдна оттук, докато той не изскочи отнякъде.

- Аре, чупка, ма! – изкрещя нервно Малина, изпъна се като струна и направи един от тези заучени жестове от петъчния сериал. И изведнъж й присветна – съседката с пеньоара просто беше объркала двете измерения – това на телевизора с това на приземния етаж в кооперацията.

- Много красив е десенът на дрехата Ви, госпожо, – замечтано й се усмихна Размисли – откривам известна съвместимост между желанието да откриете загубения си мъж и дрехата, която сте избрала за случая. Това ми напомня за един разказ на перуанеца Хулио Алфонсо Грация де лас Монтаняс Неграс, познат още като Ху – Стъкленото око, който подробно описва дрехите на героините в разказите си, понеже е сляп.

- Ху – Изкормвачът, сори, Размисли, тук бъркаш. Този е Ху-Изкормвачът. Ху – Стъкленото око е от Боливия и е свиреп поет, който се занимава с природата на насилитето и терора, колкото и абсурдно разменени да са имената им - прекъсна я Малина. – Това го знам от една латиноамериканска студентка, която имаше коси до петите и ме молеше да й ги подстрижа, кълнеше ме и призоваваше Богородица на помощ. Аз като видях горкото създание, толкова крехко, а такива тежки плитки влачи след себе си, като предълги заешки уши, взех ножицата и… щрак.

- Малина, не казвай, че при теб е била Косматата Марта! – видимо развълнувана се намеси Размисли.

- Същата. – отвърна Малина и критично заоглежда маникюра си.

- Ужас! Видя ли какво стана?

- Видях. – отвърна Малина безучстно.

- А, ако позволите, аз още съм тук – обади се от диванчето батпеп, повдигайки плахо ръка като любознателен ученик, несхванал съществена част от урока – и какво стана?

- И какво стана? – повтори въпроса жената с пеньоара, чиито щампирани цветчета разцъфтяха неочаквано.

Котката с досада се свлече от канапето и клатейки глава се запъти към прашния ъгъл, от който една гумена мишка предизвикателно ѝ се усмихваше. Котката ненавиждаше гумени мишки, мразеше ги повече от всяка друга ежедневна даденост, като например вчерашните новини, многкратно повторени от информационните агенции, миризмата на крем за бръснене от 80-те, който се разлагаше складиран в мазето на вдовеца от третия етаж. И дори повече от крем карамел. Последното намрази, след като веднъж преди около век подуши порция току що изваден от фурната крем-карамел с огледална коричка, сякаш махагонова, така изящна и съвършена с белите жилки, заплетени в ефирен танц под повърхността. В плен на възхитителната картина, наведена в опасна близост до карамелената кожа, котката не усети как бавно и злокобно се карамелизираше мустака ѝ. И на всичкото отгоре, след тази непреодолима травма, сега ежедневно настръхваше, когато Малина забъркваше горещата смола за процедурата по обезкосмямване на клиентките.

- Мила компания, историята на Косматата Марта е една от най-трагичните и мистериозни в съвременната Латинска Америка. Върху това божие дете тегне проклятие. Отреже ли човек от косата й, тя пораства отново – двойно по-буйна и здрава. Не знаех, че Марта е в България. – сподели Размисли.

- А пък аз не знаех, че мога да пропусна мача заради такава глупост – отбеляза хапливо батпеп и се загледа безучстно в гумената мишка, която сега се усмихваше на него предизвикателно, загърбвайки ревнивите пируети на котка.

- Даааа… – въздъхна жената с пеньоара, в чиито очи се раздвижиха пластовете на отново възпламенено самоосъзнаване. Тя пренареди мигновено пъзела на живота си, подмета крайчето на пенйоара и се изниза.

- Боже, боже… – тихо промълви батпеп и запали цигара.

Димът разгони призраците на разказаните истории. Предметите се стовариха делнично по местата си, като служители в офис, завърнали се след обедната почивка с пълни стомаси и без абсолютно никакво желание за работа. Но какво да се преви – ежедневието си ежедневие и огледалото е на стената, за да отразява образите на разкрасените в салона жени, а не да се рее из митовете, пък било то и перуански.

- Обаче аз успях да я подстрижа… – тихо и някак между другото сподели Малина в акомпанимента на монотонно стържещата върху нокъта ѝ пиличка. Тънка усмивка се изписа по идеално изрисуваните й устни:

- Завинаги!