(мисли+думи).чки

Все по-често му се налага да отлага последната си дума. От изречението. Напоследък дори последната фраза. С някой и друг съюз. Или предлог. От гледна точка на прагматиката, (не) е без значение дали краят на изречението настъпва предварително. Говоренето е екстремна форма на словореденето. Една революция на мисълта, разбиваща рамките с експлозии от думи и грапави словосъчетания, още топли късове от изречения, препратки към долните етажи и болезнена слюнка от неуместни възклицания. Понякога безсмислен вокално-консонантен бунт. Дърдорене и свистене, за чиято глупост е виновна единствено граматиката, позволяваща генерирането на неизброими изключения. Но при него беше друго. Един ден той реши да се… (въздържа). Само по-внимателният слушател би уловил прокрадващата се аномалия на изказа. Вие днес сте така… (плоска), искаше му се да каже. Но стисна зъби. Съществото отвътре първо удари плахо по ларинкса. Той се опита да го преглътне и да го смели като хап. Но волята на онова да излезе, да се разгърне и да се разлее в пространството бе по-силна от конвулсивното преглъщане. То задрапа нагоре по тръбата, подметна езика настрана и се шмугна под него напред към резците, които като вкаменени на поста си войни го отблъснаха с резонанса на кухото си дрънчене. Оттам то се върна назад, закатери се по лигавицата, един вид кихавица, и изсвистя през отворите на носа под формата на дълга въздишка. На негово място свободно измарширува напред една лицеприятна, добре нахранена, премерена и истинска Неистина.