SOS детски селища “Приказка безкрай”
Аз да ви разкажа приказка. И направих запис. Това, което ще чуете е мой бърз и спонтатен преразказ на датска приказка.
Студентът и джуджето
Преразказът на приказката „Студентът и джуджето“ публикувам като част от кампанията на SOS детски селища “Приказка безкрай”, за която бях поканена от батпеп в блога Молиф.
Повече за SOS Детски селища България
Специално създадения приказен сайт
Новогодишна баница на няколко нива, без да споменаваме ангелите
В края на деня златна клонка се откърши от боровете, издигнали ръст като великани пред лицето на къщичката. Ето, пак се откърши, помисли Анелия, както всяка година, винаги златната клонка. Гошо се оригна от кухнята след обилната закуска. Откърши се, каза Анелия. Знам, отвърна Гошо и се разрови из купчината стари вестници. Дистанционното, пак някой го беше отмъкнал. Гошо се оригна отново, този път много по-кисело от предишното изригване, щеше му се да се развика, да я наругае тази патка смотана, ама от киселини чак не му се говореше. Включи телевизора, размазвайки пръста си върху копчето и настрои с пуфтене на спортния канал. Пак се откърши, значи довечера е Нова година.
Tя вкаменявала, защото
Подаде пакетчето, той го погледна бегло. Неприлично е да проявиш недоверие към човек, с когото сте били близки. Бутна го настрана и се престори, че не го вълнува съдържанието му. Тя каза, че трябва вече да тръгва. Той я попита дали живее тук, в това градче. Тя отговори: не, но не и далеч. После се усмихна с такава пленяваща лекота и прозрачност, че той потръпна. От хлад.
Южна Швеция, началото на юли. Яркостта на следобедното слънце буди всички нейни носорози, грапавата им кожа, стегнала емоционалната плът. Ако отпие от чая си, ще изскочи джудже из морените. Върху терасата на пристанищното кафене бели петунии съзерцават морето. Свирката на микробуса – сладоледопродавач на колела накъдри хладния, влажния, крайбрежен. И тя си пожела да е преминал този миг. И да е реминисценция. Да е лекота, прах от смлени камъни, понесен от бриза. Веселите кълба на шамандурите и деликатният, ненатрапчив мирис на балтийски залив. Единайсет години, откакто се бяха разделили. Тогава тя беше казала, че е глупаво да се поддържа връзка, която е започнала още в училище, между тетрадките и в голямото междучасие, по стъпалата на хлъзгавото стълбище и върху площадката. Той не възрази. И когато тя си тръгна, обеща да не кръстосва никога път, по който той е преминал. Ще премине или би преминал. Би преминал всеки повей на меланхолия, ако носорозите не нараняваха понякога цялостта на кожите си. Бяха се разбрали да му го предаде, точно след единайсет години. Каква церемониалност, само за да имат повод да се срещнат отново. И защо трябва хора, които са се разделили, да се срещат отново? За да имат цел, летва, която да прескочат. Защото е лесно да си тръгнеш, просто да обърнеш гръб, но лекотата на движението е тежест на паметта. И всеки обърнат гръб е камък в чантата.
И онова джудже, от което тя така се страхуваше, щеше да изскочи из морените, от колибата си в корените, дори тя да не отпива от чая си, и щеше да се хили като сто дявола. Погледът на джудже може да вкамени цвете. Това е придружено с отслабване на силата на джуджето и деградирането му до човек. Човек със среден ръст.
Пристъпи по влажната тераса на крайбрежното кафене навреме. Не бе забравил. Нищо. Все едно. Поръча, пи. Поговориха. Завъртяха в кръг спомените. Бели петунии с фунии на миниатюрни грамофони. Никой не попита другия. И двамата бяха дошли да свършат работа. И когато му подаде пакетчето, което беше поводът за следобедната им среща на пристанището, тя набързо приключи започнатите разговори и каза, че трябва вече да тръгва. Той я попита дали живее тук, в това градче и тя отговори: не, но не и далеч. После се усмихна с пленяваща лекота и прозрачност, сякаш се беше освободила от камък и той знаеше, че точно така е трябвало да бъде. Не, тя не си тръгна, а се шмугна в морените отсреща и иглолистната тъмнина погълна тялото й. Чаят й, хладен и мътен, стоеше ненапит на масата, а слънцето бе извъртяло сенките на петуниите така, че няколко непокорни бели фунийки хвърляха тежкото си черно в чашата й. Надяваше се да научи нещо повече за нея. Посегна към чашата й, отпи глътка. И джуджето.
Добър ден, свободно ли е, попита мъж със среден ръст, посочвайки стола, още топъл от наскоро оттеглилото се нейно тяло. Имаше свободни места и по другите маси. Това не е онзи пакет, каза мъжът със среден ръст. Знам, отговори той. Тя никога не изпълнява обещанията си. Поне не така, като се полага. После двамата много се смяха. Поръчаха бира, наденички. Позахладня и човекът със среден ръст взе да посинява на терасата. Първо устните, после деликатните му прозрачни пръсти, а накрая и връхчетата на ушите му. Тук вечерите са хладни през юли. И все пак – какво трябваше да ти предаде тя?
Чорап, отвърна той. Онзи чорап, който. После разкъса пакета и подаде на мръзнещия мъж със среден ръст прилежно сгънат. Пуловер. Може да е заплела в него онзи чорап, каза той и двамата избухнаха в смях. Смяха се още много и пиха още по няколко бири. По-късно се разделиха и мъжът със среден ръст пое в посока към гората, където бе изчезнала тя. Каза, че живее там, под морените, но днес е надраснал себе си и може би ще му се стори тясна колибата. Да си човек със среден ръст, може да е падение, но поне отваря някои възможности за кариера в града. Малко спекулации на борсата, престиж, мансардно жилище в тиха пресечка на главната улица, отдолу със закусвалня, в която здрава жена с очила с рогови рамки продава канелени кифлички, възможността да пътуваш в метрото и да ходиш на кино. Чаят е освобождение, каза мъжът със среден ръст, благодари за приятната вечер, но се бе отдалечил твърде много от пристанището, за да го чуе събеседника му. И докато вървеше, светлините на града растяха, а човекът със среден ръст се смаляваше. От гледна точка на пристанището.
На път за дома тя се отби през кварталния магазин, купи хляб, сапун и сладолед. На касата беше на смяна Ивана, познаваха се отдавна. Веднъж тя видя продавачката, с която дотогава не бяха разговаряли, да чете Библията пред магазина. Пушеше с наслада и прелистваше с голямо внимание. С килната наляво глава. Защо четеш Библията, попита тя, колежките ти четат списания за дома. Тази е с хубави картини, виж, каза й Ивана. Ето така се запознаха. Илюстрациите бяха на професор от Академията по изкуствата в Стокхолм. Тя нищо не каза. След няколко дена тя се върна в магазина с един албум от същия професор. С илюстрации. Не бяха библейски мотиви. Бяха тела, които се движат. Ивана отказа да приеме такъв скъп подарък. Не ми струва нищо, повярвай ми, каза тя, на теб повече би ти свършил работа. И Ивана го взе. Ама, за да не било като подарък, щяла да й изплете пуловер. После тя предложи Ивана да напише нещо за илюстрациите на професора, ако иска. Ивана се колебаеше, не умеела да пише добре. Искала да рисува така. Струвало й се, че може. Но не би преувеличавала извивката в раменете на движещите се тела, а би наблегнала върху извивката на сградите и дърветата зад тях. Да, каза тя. Така деформацията ще е на средата, а не върху самото тяло. Когато човек се движи, той всъщност е вкаменен, а пътищата се приплъзват ловко. Да. Човекът, погледнат през стъклено кълбо. Както и времето е деформация на тялото. И когато си тръгва някой, той се завръща. Така си бяха поговорили на касата. Нямаше опашка.
А днес не й бяха притрябвали толкова хляб и сапун. И сладолед. Магазинът беше пълен. Хора си поглеждаха часовниците, делово ровеха из плодовете и подбираха, питаха се дали не са забравили нещо, дали имат още яйца, тоалетна хартия и сметана за соса. Ивана не вдигна очи от касата. Прехвърли бързо продуктите през лентата и изпя сумата. За теб, каза тя, подавайки й пакетче. Когато отидеш в Академията, предай това пакетче на професора. И не питай. Не ми отказвай, не е съвсем за теб. Но аз не съм решила още за Академията. Не, не решавай сега, ти си просто куриер. Ето – адреса му и телефона. Дай касовата бележка да ти го запиша. Тази химикалка не пише. Някой да има случайно нещо за писане? Обади се преди това. Благодаря. Само миг, моля, сега тръгвам. Не, няма да задържам още дълго касата. Не казвай, че имаш от мен номера му. Ивана не успя да възрази, опашката започваше да нервничи.
Щом отвори външната врата, я блъсна миризмата на топло, на печено, на дом. На подреденост, която сякаш струеше отвън. Не беше подредеността на дома, беше нова. В кухнята свиреше радиото. Децата и мъжът й се занимавах с нещо на горния етаж. Тя остави покупките на масата и погледна през прозореца. Дълго и бавно пое дъх и го издиша с тиха усмивка върху стъклото, което се заскрежи. Отвътре, насред лято. Една чайка се ровеше в градината на съседа. Недалеч от вкаменените бели петунии.
Тази история е писана по правилата на онази игра.
3 от тези по 50 думи
Лейката (жълто)
В годината на страшните слънцеизригвания Райна поливаше невените си в саксията на балкона в Младост 4, блок 44, вход В. Редовно по здрач. През цялата година. Дори и през зимата поливаше спомена за слъчеви цветя. В стаята дебел мъж гледаше мача. От отсрещния блок Ивана изтръскваше трохите. Докато поливаше, падна.
Чорапогащникът (беж)
Без да се озърта. Вървеше със замръзнал върху билдборда поглед. Гланц на чорапогащник. Студиен вятър издухва къдрици от порцеланово лице. Без да се обръща. Отрони се къс от фасадата и глухо тупна в пръстта около дръвчето. Но това се случи зад нея и тя не видя. Че премаза кучето й.
Късно Средновековие (гълъбово)
Тогава човекът не стареел, а преминавал от едно състояние в друго. От детство в младост, от младост в старост, от старост в смърт, от смърт в семе… После изобретили времето. Майстор Фритц разглежда под лупата зъбчато колело. И както го оглежда, се разпилява в перли. Гълъб пърха в часовниковата кула.
Вижте още:
Някои от формите на кратки превъплъщения
В определени етапи от живота си модерният човек изпитва дълбоко съмнение в собствената си природа. Той е или жаба, или цвят, или минерал, но не и човек. Това усещане е предизвикано обикновено от светкавични бури в близост до дома му, които го смущават, но не достатъчно, за да го преобразят в друго. По тази причичина повечето от модерните хора не се замислят за своята природа, защото ги е страх да признаят, че не са това, за което се мислят. И че са напълно безсилни да променят посоката на светкавиците. И че светкавицата на фотоапарата прогонва мрака само на близки разстояния, затова отдалечени обекти остават невидими в тъмното на снимката, което пък не означава, че не съществуват. Изобщо, нищо не е толкова очевидно, колкото невидимото. Модерният човек си дава сметка за всичко това и отива да си излее една бира в гърлото. Ако може да си го позволи. И ако има бира. И ако има нещо, което го има. Или заспива и сънува, че е човек, а не жаба, каквато може би е. Докато спи.
Вълшебната кърпичка на Бибона Братанова
Миг преди самолетът да отлепи колесника от пистата, Бибона Братанова се изсекна в дантелената си кърпичка, сбърчи острото си носле и погледна зеленикавата слуз, еластично обтегната между гънките. Сопол. Марек Бърбешки-Силното я погледна гнусливо от съседната седалка и изсумтя:
- Стига с тея простотии ма, на Запад така ли се секнат. Пфу, селянка!
Бибона Братанова разтвори отново още не напълно сгънатата кърпичка, обърса нежно Марек Бърбешки-Силното, сви го на топка в дантелената фея, пъхна я в джоба си и с обработено движение отвори аварийния изход. Миг по-късно, някъде във висините над София, тя разтвори чадъра си и се приземи върху един блок с кърпена фасада. Самолетът прелетя по маршрута си и кацна благополучно на Запад.
Няколко дебели стюардеси бяха запушили с телата си зейналата дупка на изхода, така че никой от пътниците не получи хрема. Оттогава въведоха в международния въздушен транспорт изискването на борда да се намира поне една дама с наднормено тегло сред обслужващия персонал. Марек Бърбешки-Силното силно изсъхна в слузестата риза върху необятното блоково небесно поле. На Запад от Оборище. Бибона Братанова се пресели в Етрополе със съседа от последния етаж, който през дупчица на тавана си в хола бе проследил с потни подмишници падането от небето на дамата с чадърчето, чиито поли се бяха отворили като ален парашут. Вестниците плеснаха с ръце посред лято, когато и без това нямаше почти никакви новини и отразиха случката в уводните си статии. Със снимки естествено. На въпросите на журналитите, как го е направила този номер, тя отговаряше просто:
- Ей така – и ги обърсваше с кърпичката. Която вече е парцалива и кирлива.
И ако все още не те обърсала, то това е ясен знак, че всяка магия е до време.
Адаптация
Ние сме скитници на език, който не е езикът на средата ни. По улиците със зейналите метални челюсти на фасадите, неон и метал, алкохолни препарати за лъскане на стъклата, чуваш уморените ни крачки. Ние сме чужденци и се препитаваме с просенето на идентичност. Ние помним „Адаптация“ от зимния следобед в подбалканско градче, ден преди сватбата на чинка, свила костеливите си пръсти в скута си, а изпод цветчетата на пеньоара й проблясват тежки златни пръстени. Хубава булка ще бъде утре – с бяло лице и черни къдри като лъснати с оливия.
По „Хоризонт“ тече „Адаптация“ и чинка пее ли пее. Адаптация тогава е дума, която не знаем. Ние сме кълбовидни и с дребен ръст, ние сме още невинни, защото не познаваме в много от думите предметите и същностите. Ние сме от вода, брашно и мая, втасваме бавно под похлупака на стаята, а навън вилнее вятърът, ден преди сватбата. Адаптация, мислим си ние, трябва да е магията, с която се омъжва. Адаптация трябва да е вятър, трябва да е прахоляка след бомбата от филма вчера, когато ни пернаха по врата и ни пратиха да си лягаме, не било за нас. Трябва да е глас на мъж в кутията на хоризонта. Глас, на който се припява. Ден преди сватбата. Предпоставката за загубата на паметта е прерязването на нишките, които свързват думите със сенките им в черепната кутия. Ако ние днес не познаваме адаптацията, то вероятно някой е прерязал тези нишки или може би е преплел въжетата, променил е схемата.
Чинка не помни нашето незнание. Нашето непознаване е с мекота и деликатност. Нашето решение да изпробваме непостоянството няма нищо общо с адаптацията. То е предчувствието ни за бъдеще, в което златният пръстен в скута е ключът, крайгълният камък в схемата. Оттам тръгва помненето и забравянето на адаптацията. Ние не можем без споменът за деня преди сватбата, без Васил Найденов, суджук и лютеница. Без прабабата във варосаната стая – врана над калайдисания тиган. Чакай, биби, да ви кажа. Дълъг път ви чака отвъд планинския гребен и змеят аха да ви опари. Върху този спомен балансира яйцето на личностите ни.
Един ден, години след сватбата на чинка, яйцето бе достигнало застрашителни размери; беше се издуло до пръсване. Изгуби равнонесие, подхлъзна се и взе да пада, да пада, да пада. Но докато падаше, от страх ли или просто му беше дошло времето, коричката се разпръсна и отвътре полетяхме ние. Ние всички бяхме подобия на яйцето, но за разлика от него бяхме крилати, защото бяхме расли в адаптация. Ние не сме независими единици, а части от мрежа; ефирна, дантелена покривка с. Бримки. Клетки с крила. Акули и клоуни. Когато ни подръпнат костеливите пръсти, за да загладят бръчките, една мощна вълна преминава през мрежата до последната бримка и тя отстъпва крачка назад, огъва се, подхлъзва се и се пързулва по лакираната плоскост на масата. Ако сложат ваза с цветя в центъра на системата, ако ни фиксират, шепа вятър в стаята подгъва само краищата ни преди да се свие унило в прашните ъгли да си приказва с предишните ветрове, от вчерашните повявания. И ние слушаме думите. От телевизора, от радиото, от телефона, на вратата и през отворения прозорец. Ние четем обърнатите с буквите надолу писма, книгите с кориците към небето, колонката във вестника, отраженията на думи в огледалото, прожекциите на думни скелети върху бялото на тавана. Ние предаваме един другиму късовете познание и реконстуираме от частиците на пъзела света извън нас. Ние сме очите, ушите и устата, а нашата парола е следобед преди сватбата на чинка.
Но един ден мощен кит влетя през прикрехнатия прозорец, блъсна черчеветата, събори вазата и засмука водите й заедно с дантелената покривка. Излитайки сит навън, не ми е бил кит, а най ми е бил друг. Свят. Много езици, грапави или хлъзгави. Двойни, кубични или лабиринтови. Езиците на другите са от особена сложност и единствено материалността на органа им напомня собствента ни материалност. Някой преряза въженцата и се разплетохме.
В бързината свихме няколко думи и ги сложихме на топло до сърцето си. За спомен ли или защото усещахме, че така е редно. Редно е да запазим вещи от мрежата. Да си вземем за спомен. Да свиваме, сгъваме, прибираме, да копнеем костеливите пръсти да ни подръпнат, да ни побутват, да бъде както е било. Свихме няколко думи. Но понеже имахме еднакъв произход и общо минало, запазихме един и същи думи. И изгубихме многобразието им, скъса се връвта на суджука под навеса и той се завъргаля в калта. Овчарката го грабна и го заръфа. Викаха и Забравка и я пускаха да шари и души каквото докопа. А отсреща Балканът.
Щом видя края на суджука, Чинка положи златните пръстени на масата, сред разпилените рози, сред острите стъклени късове, сред перлите, образувани от разсипаната вода върху гладката маса, вдигна чантата и бавно излезе, затваряйки тихо след себе си врата.
Бонжур, Мадам! От какво бягате? От адаптацията, отвърна тя без да разбира думите, които чуждият отправи към нея. В широкия край на улицата, там, където зейналата челюст на булеварда бълваше пушък, коли и тълпи, във фугата между две плочките тя съзря бяло памучно конче. Наведе си и го сви на топло при сърцето си. Бонжур, аз съм вашата чинка, изрече тя и едно яйце се плъзна.
Анонимни поети си играят с търсачки
Не мога да се сдържа и да не споделя.
Кой ли не го е правил – да разказва за ключовите думи, по които хората откриват блога му.
Но това, което видях тук днес, е истински шедьовър на кратка поезия.
Безсмисленият фенер – Луна
Благодаря на този незнаен поет за изключителното удоволстие. Все така да се намираме!
Бонбончета
1.
Госпожа Дид плете под есенното слънце мохерни чорапи. Изпод вестника подава рогестата си глава домашната щипалката Мони. Столетница с очила.
2.
Когато хармониката на трамвайните врати захлопна яките метални челюсти в плътна захапка, един зелен шал се размаха на чакащите на спирката. Знаме на усмивките.
3.
Гидо се гизди, защото е гъзар. Избродирана златна коронка на лявата дупна буза.
4.
Преди години динозаврите се заврели в една динамитна пещера да празнуват Нова година. Нищо не гръмнало. Те толкова се забавлявали, че изтъргували с дявола да ги остави завинаги новогодишни пленници. Времето спряло.
5.
В един френски следобед Мосю Мимó, счетоводител в общината, белел ябълка надвесен от терасата на кметството. Циганско лято.
6.
Мартин е пилот. Поля е морячка. Кой е машинист?
7.
Мениджърът Капитан Петков продал вилата и си купил яхта. После продал яхтата, тропнал с крак, тръгнал пак, бре-бре, че голям юнак.
8.
Едно тънко кафене. Толкова тънко, че мързеливият паяк от третото кьоше го заплел в паяжина. Черна паяжина – бяла вдовица.
9.
Овенът Жоро нямал време. Събрал няколко приятелки и им поделил ливадата. После легнал сред четирилистните детелини и се гръмнал за Гергьов ден.
10.
Госпожа Миадзаба сгъва прани чаршафи в жерави.
11.
В края на седмицата едно делнично куче било толкова скапано от работа, че се пльоснало на паважа пред стъклената врата на офиса и се вкаменило.
12.
Баба Бони пече бонбони. Дядо Доди дялка параходи. Леля Лелайна просто ака.
13.
В Корсика има една свиня, която може да говори. Но никога нищо не е казвала, за да не разочарова хората.
14.
Седем ореховки блажено пъчели шупестите си коремчета в дантелената прегръдка на мека салфетка. Едната била канелена и другитe я ненавиждали.
